Маракеш-София
Милена ДИМИТРОВА
Специално за сп. „Тема”
Автобусът се счупи насред каменистата пустиня, докато катерехме по стръмните завои в южната част на Мароко. Задуши ни пушек, замириса на грес и претрошени прешлени откъм двигателя и – 16 журналисти от САЩ, България, Белгия, Испания, Румъния, Ирландия, Македония, Швейцария бяха изсипани на пътя към град Уарзазат, известен като Вратата на Сахара. Тази компания бе част от кавалкадата на 200 журналисти от 33 страни, сближени от общото им хоби зимните спортове и от екзотичната възможност да карат ски в Африка. В Мароко, на 80 км от Маракеш има достатъчно и истински бял сняг на височина , нищо че денем температурата се вдига докъм 20 градуса. Февруари. Африка!
Върховете на Високия Атлас стигат почти до 4000 метра и тази тройна планинска верига се смятала за бариерата между пустинята и цивилизацията и даже за края на света от древните пътешественици. Атлас и в митологията крепи глобуса над океана и над нищото. Нищото, в което изпаднахме заради счупения автобус, но все пак се намирахме преди превала, в дъгата от ниски маслини и портокали, в нежния бумеранг, очертан от Средиземно море и Атлантика.
Шофьорът се завайка. Паникьоса се и водачът на групата – издател на белгийски вестник, но с мароканско потекло, той поне говореше местния език. Върху нас се стовари цялото време на света и луксът да не бързаш, защото няма кой знае какво да свършиш без интернет на прага на пустинята и с твърде малко вода в наличност. Отначало имахме настроение да си говорим за необикновената седмица на ски, останала зад гърба ни.
Освен пустините от пясък и камъни в Мароко има два зимни курорта – Ифран и по-класния Укаймден, само на 80 км от Маракеш. Заради зъберите той напомня на Мальовица. Първите лифтове датират от 1932 г., когато Чуждестранният легион и по-точно французите донесли модата на ските. През 2010 г. пък 200-те журналисти си направиха точно тук състезанието за Световната купа по ски за журналисти. За трасето и контролите на гигантския слалом се погрижи испански екип от Сиера Невада, който организира и невижданите досега в Укаймден състезания по ски-бягане за същите състезатели-журналисти.
По традиция от 30-те години и до днес берберите от планинските села наоколо допълват бюджета си с четирикраки таксита, така че Укаймден е единственото място в света, където от хотела стигате
яздейки магаре до пистите
Блок-цената барабар със ските и щеките се плаща в местните дирхами, но излиза под два лева. Доста по-забавно, отколкото с градския транспорт да тръгнете от Надежда и да смените трамвая на Халите. За същата цена, да си призная, при завой на една по-стръмна скала копитата на берберския Марко се приплъзнаха, ските натежаха на една страна и не видях как моя милост се изхлузи от седлото и тупна край подковите му. Леле, как да ви се похваля, че хвърчах по пистите, като паднах от магарето! Обективно, в състезанието заех умерената 12-а позиция, макар да се бях кичила и с два сребърни медала други години, преди четвърт век. Как си тече времето!
Зимният спорт е вносна черешка върху тортата на туризма в Мароко. В един снежен следобед Дрис Герауи, политически съветник на министър-председателя, дойде в Укаймден, за да разкаже за плана „Азур” – Синята стратегия, която трябваше да донесе 10 милиарда евро приходи на Мароко през 2010 г. Кризата стигна и до Африка, амбициозната цел още не е достигната и се пренася и до 2020 г. вперьод, подкрепяна впрочем и от приоритетите в политиката на ЕС в държавите около Средиземно море. Ако през Атласките планини – а те са като три вериги или три пръста на една и съща длан – са минали през януари 2010 г. няколко десетки хиляди европейци и американци, то само на магическия площад Джемал Ел Фнаа в Маракеш на ден такова стълпотворение се извървява всеки ден.
Какво ли само няма там! Гълтачи на ножове, змиеукротители, забулени врачки и баби-рисувачки, които за секунди оплитат дантела от къна върху ръцете и краката на жените. Продавачи на вода, препасали кожени мехове, чаши като звънци и шапки против пека, щъкат по чехли и през зимата – това е то лютият сезон в Африка! Според поверието, ако маймунка ви попощи или ви скочи на гърба, ще се здрав през цялата следваща година. Та е пълно с макаци покрай десетките щандове, преливаши от портокали. Аламинут се стиска най-сладкият портокалов сок само за 60 стотинки, и ви става ясно как в досегашния живот сте се наливали с половината менделеева таблица. Фурми на камари и по клоните на палми, под които казват, че някои търговци на цигари предлагали и разни треви, май. Всичко може да се купи!
Плати или умри!
Щраках като невидяла с фотоапарата по посока на виещата се кобра на мегаплощада. Змиеукротителят, седнал зад нея, надуваше оглушително свирката и изведнъж усетих как по ръкава ми се приплъзва друга змия. Истинска, по-дребна, жълтеникава и недвусмислено смъртоносна. Вцепених се, отворих уста да изпискам – и в тази секунда господарят на усойницата изсъска в ухото ми „Пей ор дай”. Плащай или умирай, ще рече на английски. Дай, или няма повече да пееш, мамка му.
Звукът на всичките ми налични монети осуети атаката на влечугото. Изнудвачът ловко си го придърпа обратно и се запъти към други туристи, това му беше бизнесът, но за мига очи в очи със змията се видях нелепо разделена от живота си. Представих как свършва филмът, лентата се скъсва и киното се срутва. Страхът ме беше сковал като мускулна треска, огън и лед.
Отстрани на сцената на мегаполисния мегдан са пространи стотици квадратни метри килими. Те белеят на слънцето като реклама на ръчния труд и под оглушителното тракане, думкане, бумтене и гърлени подвиквания на музикантите с бели джелаби, пристъпващи в танц над сивкавата кал и фъшкии от всякаква твар. В единия край на площада, който вечер оживява с още по-големи обороти, в огромни казани врят охлюви и агнешки главички, ама дори и термичната обработка не е гаранция, че няма да се разстроите баш под всевиждащото минаре на джамията Ел Кутубия.
Маракеш! Дъхът ми още е спрял при диафрагмата. Няма как да не те излъжат за сефте. Спътничките ми се оплакват как им продали кесия с фурми 300 пъти по-скъпо, отколкото на съседната улица. Там туристи почти няма, а Илиянци изглежда пред сергиите им като селска лафка пред мол. Разминават се – и е цяло чудо как не се сблъскват пешеходци от всякакъв произход и нрави, велосипедисти, мотористи, коли, коне, каляски с кочияши, коли, автобуси, надули клаксони.
Ех, бяхме тръгнали към Вратата на Сахара и Столицата на шафрана. Клечахме на пътя за Уарзазат и слушахме разказите за местните племена. Бяха ни направили впечатление сините кафтани и чалми на туарегите. Те носели сребърни талисмани с Кръста на Юга, с който нощем святкали и който им служел като паспорт. Спомняхме си и за казбите с червеникави бойници, на цвят като местния кирпич и земята, типичната червеникава охра-символ и на Маракеш, и на Мароко. Белгиецът Жан-Пиер например от 8 години е превърнал една такава казба в оазис, в който туристите от Западна Европа прекарват по една седмица, глезени от лазурен басейн, спа-процедури с арган и местни треви, да не навлизам в подробностите им. Бяхме стигнали до брега на Атлантика, до милващите вълни на Есауира, пристанище-крепост, откъдето корабите пълнели трюмовете с роби и емигранти за Белия свят. 40 процента от афроамериканците или предците им потеглили точно от този Порт на Тамбукту, който по едно време е бил португалска колония. Затова по улиците му от дюкяните се стели тъжно фадо и чайките пискат над димящите скари с пресния океански улов…
Спусъкът на съдбата и разбрицаният бус обаче ни бяха захвърлили в угарта край пътя. Не се забелязваше да е натоварен, движението беше оскъдно.
Даже и в нищото обаче отнякъде проблясва надежда и тя се появи с крясъците на три берберки – лели на неопределима възраст, забулени с шарени кърпи. На неразбираемия им език, но недвусмислено сърдечно те ни задърпаха към първата къща в близката махала. Не смея да кажа село, защото къщите не бяха повече от четири-пет.
Сблъсъкът на цивилизациите
Прекрачихме портата – по правило внушителна в ориенталския свят, винаги преградата към интимния свят е повече от стабилна, и даже бордеите имат здрави и украсени двери. Зад вратата проникнахме в идеално изметен двор с пръстен под. Беше прохладно като в рай. Спасихме се от хапещото и през февруари слънце и попаднахме направо зад дувара на памтивека в къща без часовници. Петимни бяхме за глътка вода и за сянка, та даже ни беше приятно да сме неочакваната плячка на берберките. Отблагодарихме се със запасите от дъвки и бонбони, а жените пискаха от радост за употребяваните ни червила и за химикалките.
Напръскаха ни с ароматна есенция – такъв бил обичаят да уважиш госта. Почерпиха ни с чай – и благоговейно спуснаха в чайника три-четири мигли от шафран за чудодейна сила. 
В този район има кооператив от жени, които отглеждат и сушат минзухарите, най-скъпата подправка в света. 
И в тази къша, в която край стените имаше миндери и висеше портретът на краля, разполагаха с по-скъпия от златото шафран. В това време по шосето се зададе хепиендът на премеждието – един още по-раздрънкан микробус с пискюли по прозорците, а за клаксона му сякаш работеше още един двигател.
Берберките не искаха да ни пуснат. Истински се забавляваха, но и ние не им отстъпвахме, докато ни маскираха на булки с техните драперии и дрънтящи нанизи от камъни и сребро. Това си беше неописуемо по-искрено забавление от всичките тв реалита, на които се бяхме нагледали, докато новите ни приятелки очевидно не бяха сънували нито телевизор, нито вестник…
