Месец: декември 2017

Косата ми е достатъчно дълга, но не се развява, когато препускам с мотора. Защото карам с каска.

Тя е сребърен шлем с подбрадници като за Формула 1, макар че се мъдря върху моторетка от 50 кубика и рядко стигам 50 км/ч. Хвърча си обаче и знам колко е хубаво!

Сестра съм на вятъра.

Какво може да ме смути? Човек не бива непрекъснато да се взема насериозно. Времето се стича между пръстите и по тялото ми, без да намалява удоволствието от непретенциозните приключения: да карам ски, да обикалям по пристанища, да гледам географски карти, да описвам случки, или да готвя така че цялата къща да замирише на 365 Коледи. Има адреналин и в умерената екзотика – когато се смиряваш пред чудесата на света и когато покрай сериозните неща в живота има писта за пътешествия или инструмент за инюендо.

Този сайт е за истински и за виртуални авантюри. Радвам се, че сме заедно!

Мила бабо,
Сънувам те често, а няма как да ти го кажа. Сега съм на същата възраст, от която те помня.
Преждевременно родената внучка… могла си да ме мразиш, а ме научи да обичам и как да съм всеотдайна: да бързам към къщи и там да е хубаво. Сякаш съм гледала отстрани как ме приспиваш, как ми плетеш вълнено елече. Понякога вечер с дядо си белехте ябълки и до ден днешен не мога да нарисувам картина на по-истинска човешка любов – без клетви и без фалш.
Баба била старша сестра в диспансера за туберкулозни, болестта била смъртоносен бич за онова време. Умиращите обаче искали точно баба да е с тях и да ги изпрати, като потеглят в неизбежното отвъд, това го знам от колежките, които баба надживя. Било е кариера, но тя решително се пенсионира точно на 50, за да ме изгледа, иначе нямаше как да се реши семейното уравнение. С добротата си баба укротяваше и своя силен мъж. Без колебание съм си въобразявала, че в библейските времена тя ще да е била героиня, стожер, жрица или лечителка, както й се падна в ХХ век. В ХХІ-ия век пък баба продължава да е част от мене.
Като заспивам, я виждам като асистентка на Бог – белобрадият от амвона ми изглежда малко стар, за да предложи друга служба на мойта баба, но тази е точно за нея. Така вярвам в нещо, което познавам, и което си е мое – помня добре гласа и божествения й дъх.

Когато съм най-щастлива, наблюдавам отгоре елхите и боровете и размишлявам кой и как подрежда върху дървото редици от три или от пет островърхи филиза, бъдещи клонове. Някой път са само две – значи малко е добило, друг път са даже по осем, а върху стъблото отново има пъпки и предстоят нови рожби, следващ ред стръкове нашир и в околовръст, т. е. разширение и растеж.
Разбира се, само по един начин се наблюдават върховете на иглолистните – когато с лифта се качваш към ски-пистата, и сърцето ти е спокойно, за да не тупти за друго. За мен това са редките мигове на щастие. А как се чува щастието? Пак в планината, в здрави и ясни зимни дни снегът скърца по особен начин под ските. Това здраво хриптене, което не се случва често, съм си въобразила, че е звукът на хармонията в чистата природа.

Най-леко пиша, когато на печката къкри някоя тенджера. И не съм само аз, разбира се. Покойна вече авторка на исторически романи е описвала как се надига, когато е потънала между редовете и главите на книгите си, за да разбърка тиквичките – да не загорят. Редица френски актьори се вихрят в кухнята с повече страст, отколкото на сцената.
Готвенето укротява суровите реалности, някак си подчинява първичното – само че така изглежда привидно и изобщо не е цялата истина. Изплъзва ми се в момента името на онзи англичанин, който след томове сериозна литература посвети вдъхновен трактат за картофите – и изследва свойствата им да се разваряват или да остават твърди, да са сипкави или воднисти според предназначението. Нима Исабел Алиенде си спести книгата „За афродизиаците” – която си е чист готварски тефтер, свързан с шифъра на сексуалния трепет. Подправките са движещ мотив в историята и в развитието на човечеството, стимул даже и за завоевателите.
Заради всичко това не си представям уебсайт за приключения и пътешествия без ясна и вкусна секция за рецепти. Проблем е само, че не обичам да подреждам, и рецептите тук са безразборно изброени и във всевъзможни стилове. Защо обаче да не почнем с нещо съвсем обикновено: прилича на циганска баница?

Пламен Старев

Събеседникът ми се представи с китайското си име, каквато е традицията тук, усмихвайки се разбиращо, напълно наясно с положението. Наричай ме Ник, ме улесни той. Това също е част от традицията. Името му е Лун Дзян Син, като по китайска традиция първо се изписва и изговаря фамилното име. Цялото име се състои от три йероглифа. Китайците, контактуващи с чужденци, си измислят най-често американско име. Така е в международните корпорации, в туристически агенции, хотели, както и на много други места, където се налага да се срещат двете цивилизации. Ник не е просто поредният китаец, с когото се запознавам. Лун Дзян Син е поредното доказателство, че Китай е Изкушението, чието откриване ти доставя изключително сензитивно и интелектуално удоволствие.