Когато съм най-щастлива, наблюдавам отгоре елхите и боровете и размишлявам кой и как подрежда върху дървото редици от три или от пет островърхи филиза, бъдещи клонове. Някой път са само две – значи малко е добило, друг път са даже по осем, а върху стъблото отново има пъпки и предстоят нови рожби, следващ ред стръкове нашир и в околовръст, т. е. разширение и растеж.
Разбира се, само по един начин се наблюдават върховете на иглолистните – когато с лифта се качваш към ски-пистата, и сърцето ти е спокойно, за да не тупти за друго. За мен това са редките мигове на щастие. А как се чува щастието? Пак в планината, в здрави и ясни зимни дни снегът скърца по особен начин под ските. Това здраво хриптене, което не се случва често, съм си въобразила, че е звукът на хармонията в чистата природа.
Наблюдавам и други красоти – понякога вали на парцали, а друг път снежинките с в грациозни геометрични шестоъгълници, както едно време ги изрязваха от стиропор и ги лепяха по прозорците в училищата. Всичко, което кристализира в моята или във вашата глава, разбира се, че е продукт на това, което сме виждали, или на посоката, в която сме научени да мислим. Изглежда, че е програмирано и как да се изпитва щастие – когато в ценностната система нещо е хубаво и успееш да го постигнеш, дори да е лесно колкото някой хубав ден на ски – някои подкория спират да произвеждат онези молекули, които непрекъснато те тласкат да вървиш, да се бориш, да дълбаеш и да напредваш. По-добре да спра дотук, за да не излезе, че удоволствията пречат на прогреса, или че аз си въртя прежда на пръста без връзка с главния мозък.
Друг път съм се забавлявала да отгатвам какво следва, търсила съм последователността в поредицата от събития. Преди години даже събирах всякакви предзнаменования в различни култури по света – откакто свят светува, хората изследват такива зависимости. И инките, и маите, и китайците, и индийците, и древните българи. Натрупах много сериозна документация, сред която блестеше една метеорологична книга от 1904 г. и няколко емпирични наблюдения, потвърждаващи разказите на стари хора от Панчарево: в деня, преди да отлетят на юг, лястовиците изкълвават плодовете на черния бъз. Едни и същи открития се случват на различни места и в различно време, така че не се учудих, като прочетох, че ароматните бели съцветия на бъзовия храст, които в края на лятото узряват като гроздове с тъмнолилави дребни зрънца, били силен кардиостимулатор с приложение в не една и две народни медицини.
Разбира се, мислила съм си да напиша и книга за предсказанията и предвестниците, само че не вярвам, че един-единствен човек би понесъл толкова дълго щастие, че да изпише цяла такава книга или даже само да я изчете от А до Я.
