На олимпиадата`88 в Калгари слаломите и спускането бяха в Накиска.
Днес същите трасета са преобразени в семеен курорт. Как стана метаморфозата?
Тъкмо разтворих картата на ски-пистите – 57 на брой – да огледам откъде ще се пусна, и в приемната на курорта Накиска доведоха малко момиченце с каска и грейка. Ски-инструкторка забелязала, че детето е само. Температурата вън е минус 27 градуса, изглежда страховито, но не се усеща студ. Слънцето го надвива и във въздуха няма влага. „Изгубих си другарчетата. Тук съм с мама и баба, те се качиха с лифта, извикайте ги да ме вземат”, бърбори 4-годишната Марджъри, не й идва на ум да плаче. Дават й моливи да оцветява картинка на топло, и ето я бабата дотичва запъхтяна…
Делничен ден е и над две хиляди души се радват на снега и слънцето в Накиска – най-близкият курорт до олимпийския град Калгари в северозападната провинция Албърта на Канада. Бабата на Марджъри също не изглежда уплашена: поляните, където децата играят и се учат да карат ски, са точно до мястото, откъдето тръгват основните лифтове. Оставили я в детска група. Явно момиченцето се отделило, но в Накиска работят повече от сто ски-инструктори и тяхната смяна е на пистата. Няма къде да се загуби! Въпреки че около всеки лифт има по десетина „ръкави” от писти. Маркировката – и с табели, и с карти е толкова сигурно направена, че избираш според наклона и според твърдостта – някои предпочит пистата да бъде утъпкана, други карат в необработен, пръхкав сняг.
Спортните коментатори си спомнят, че алпийските дисциплини на ХV-та зимна олимпиада в Калгари през 1988 г. – – спускане, слалом, гигантски слалом – се състояха именно в Накиска. Има достатъчно дълги и стръмни трасета, а Накиска се намира на по-малко от час разстояние от едномилионния град Калгари.
Накиска днес живее със славата на любимия семеен курорт. Тук има достатъчно спортни развлечения и за родителите, и за децата. Пързалят се и дори да се разделят, не се загубват. Това са най-близките алпийски писти до Калгари – 57 на брой, като прокарват и нови, и винаги има още по-предизвикателни стръмнини за майсторите и за начинаещите. Всички писти се събират на едно място в подножието – там, където има мегаполисна закусвалня, ресторант, кафене с няколко камини, на няколко етажа, ски-гардероб и каси за билети пред паркинга.
По пет-шест хиляди скиори, сноубордисти и туристи идват в Накиска през уикендите, пресмята Уолтър Блекстаф, мениджър на курорта Накиска, но имаме капацитет и за още три, даже четири пъти повече. Съоръженията ни са разчетени така, че никога не се събира опашка за повече от четири минути. Уолтър Блекстаф почнал работа в Накиска десетина години преди Олимпиадата. Отначало бил инструктор по ски, после специализирал в Австрия, изучил и швейцарските, и скандинавските курорти и буквално пренесъл в Канада най-ценното от европейския опит.
Преди повече от 20 години Накиска се прочу като отличен терен за олимпийски и спортни състезания. Сега обаче Накиска се представя като любимият семеен курорт. Фактът, че я предпочитат хиляди майки и татковци с децата, потвърждава тази слава. Как обаче стана метаморфозата, как спортният терен се превърна в дружелюбен комплекс, в достъпен за всеки Олимп? Към стратегията, планирането и инвестициите има няколко „жокера”, научени и потвърдени от практиката.
Първият жокер е в удобствата за цялото семейство, наред с преднамерено създаваните удоволствия за всяка възраст, и то така, че да са заедно. Така е планирана цялата инфраструктура – пистите, лифтове, хотелите, ресторанти и пътища към тях.
Второто е непрекъснатото усъвършенстване на условията, състезателните и учебните трасета, маркировката, ски-маршрутите, безопасността и комуникацията между пистите.
Третото са спортните програми и рекламата.
Научавам, че всеки вторник учениците от близкия град Кананаскас идват да карат ски в Накиска. Сезонът е достатъчно дълъг – от ноември до края на април, така че физкултурата е планирана за цял ден от седмицата. Маркетингът на курорта е посочил именно вторник, относително най-слабия ден от търговска гледна точка, да се предостави за социално-образователна политика.
Кананаскас е стар индиански град, името му значи среща на ветровете и така се казват и реката, и градът, и целият горски парк. Главните ветрове всъщност са два: единият носи мраз, лед и сняг. Идва от север-североизток а от Накиска до Северния полюс има само три хиляди километра. Другият е Шинок, той носи топлата сила на тихоокеанските течения и топи снега.
Накиска също е индианска дума, в превод „място за среща” и така се казват склоновете край град Кананаскис. В сравнение с европейските курорти, в които ските се появяват през 20-те и 30-те години на ХХ век, в Накиска се кара сравнително отскоро. Славата на канадския град Кананаскас е само от началото на 60-те години открили тук залежи на въглища, а през следващото десетилетие пистите прибавили още един сигурен поминък за миньорските семейства. В Кананаскас дотогава живеели само индианци от племената дакота и лакода, принадлежащи към сиуксите. Сега повечето от тях са в резервата Стоуни, единият от трите резервата в провинция Албърта за местното население, където живеят около три хиляди души.
По пътя се вижда и казино (казват, че хазартът привличал като с магнит червенокожите), виждат се и прътите на двайсетина вигвама край него – по-скоро като туристическа атракция. Децата на индианците учат както в учебните заведения в резервата, така и в публичните училища в Кананаскас и в съседните селища, увери ме шофьорът Дуейн от град Банфф. Дано не прозвучи грубо, но Накиска е единственото място в света, където разпознавах и двама-трима червенокожи сред сноубордистите и скиорите.
Преди да направим пистите в Накиска, проучихме ритъма на ветровете, за да не повторим грешката на съседни градове, продължава мениджърът Уолтър Блекстаф. В Банфф, за да прокарат ски-писти, направо изсякоха дървета, но нарушиха пътя на ветровете и Шинок им отмъщава, като държи голите им поляни без сняг.
Блекстаф държал още през октомври пистите да се покриват с основа от изкуствен сняг. В Накиска олбаче не разкопават всичките 57 писти, за да прекарват водопроводи за снежните оръдия. Машини бълват сняг само на няколко места, а докъдето трябва, го пренасят същите машини, с които чистят паркинга при дебела бяла покривка.
Имат и друга програма: да разширяват пистите, да прокарват удобни проходи между тях. Като слязох например от лифта Златния експрес, видях стрелки, които ме заведоха до най-новото трасе в източната част, прокарано този сезон – кръстили са го Бръсначът на чудовището. Той включва не само падове със стремглав наклон, а и още по-адреналинови отсечки, също толкова стръмни, между дърветата в гората. Минава се по най-острите ръбове на досегашните улеи, и оттам просеките водят към девствен сняг в стръмнините сред дърветата. По начало канадската култура в белите спортове предпочита необработената покривка и търсене на силни усещания в гората и между бабуни като 6-балово вълнение. Блекстаф вади рапорта за обработка на пистите, от който се вижда, че ратраците утъпкват около 70 на сто от спортните терени– за да бъде по-лесно и за прохождащите деца, и за състезателите. Защото няколко отсека – двойно черен диамант – са запазени целогодишно за тренировки на национални отбори. Спортистите и треньорите им също признават, че Накиска е един от малкото курорти в северозападните провинции Албърта и Британска Колумбия, където пистите се обработват всяка вечер.
Дневната карта за лифтовете и съоръженията струва за възрастен 69 канадски долара – почти толкова евро. Скъпо е, защото цената включва и застраховката, и медицинските разходи при инциденти. Затова когато строим безопасни писти, правим по-малко отчисления за „Бърза помощ” и увеличаваме прихода на курорта, убедени са местните. Картата за дете е 24 канадски долара, близо три пъти по-евтина. Така в Накиска привличат многодетните фамилии.
Още по-мощен магнит за семействата са годишните карти, в които влиза и хотелът. В цената на хотела пък влиза и транспортът до пистата. В Делта лоудж Кананаскис например имаше и „маршрутка” до пистата на всеки кръгъл час, имаше и автомобил, който вози скиорите до пистата, за да не чакат в интервала от цял час. Още по-впечатляващо е как са решили ребуса с връщането: в края на пистата, на изхода от ресторанта има безплатен служебен телефон. Вдигаш слушалката и звъниш на рецепцията в „Делта лоудж”. „Ало, свърших днес да карам, пратете ми кола да ме вземе, аз съм ваш гост от еди-коя си стая” и лимузината пристига до десет минути!
Спестявам екстрите на хотела, сред които е мол по протежение на целия партерен етаж, десетина ресторанти, минерален басейн и сауна от евкалиптово дърво. Навсякъде в провинция Албърта хотелите имаха по стандарт и горещо бълбукащо джакузи под открито небе, което дори не се брои за екстра. Когато купиш сезонна карта за уикендите в хотела, получаваш безплатно и пропуск за лифтовете. Прибираш се навреме и преди вечерята си доставяш удоволствието след деня на пистата да поплуваш в топлия басейн – и особено да излезеш да плуваш навън.
Снегът вали на парцали, ама толкова едри, че чак светят в падащия мрак. На пет-десет метра белеят и елхите от гората, отрупани с дебела премяна. Парцалите се топят върху лицето ми, без да ме мокрят, защото съм в басейна във вътрешния двор на хотела. Боси и разгорещени, курортистите изскачат, прибягват боси по снега и хлътват в къща с тежка дървен врата: външната сауна. Разбира се, покатервам се и аз на евкалиптовите пейки, широко помещение, вътре са десетина души, а след мен влизат мама, татко и две момчета на 4 и 9 години. Вратата хлопва непрекъснато, таткото се разприказва: преди две години дошли от Лондон, намерил си работа в Калгари. Да, имат сезонна карта и четиримата по цял ден са на пистата. Карат ски, малкият се учи, но не се притесняват да го оставят, децата по-добре учат, като не се глезят пред мама и татко. Толкова им харесва, че от ноември до април не пропускат уикенд в Накиска.
