Хашемитското кралство ви чака, ако старите курорти са ви омръзнали, не знаете къде да се насочите, но не искате да се разочаровате
Милена ДИМИТРОВА
Снимки: Авторката
Влюбих се в Йордания, защото всеки ден ми се случваха незабравими неща. Пуснах се в напълно различни емоции. Плавах в две морета, бродих из курорти с видимост към четири държави, покорих пустини, крепости, ориенталски пазари. Навсякъде се чувствах спокойна и необезпокоявана. Снабдих се с подправки и мускус – оранжево парче от вечен аромат, какъвто няма и на световните борси за парфюми.
Седемте дни в Йордания ми харесаха и заради това, че след тях се върнах като преродена към обичайните ми задължения. Сякаш бях натрупала депа от енергия.
Първият ден – Петра
За да стигна до Петра, яздих кон до входа на резервата. Съвсем като във филма за Индиана Джоунс! После вървях около час пеша в тесен процеп през скалите, докато зърнах прочутата Съкровищница – издълбана в скалата тронна зала на набатинянските царе, превърната после в техен некропол. Крачих още около два часа между скалите покрай изкопаните в тях селища, църкви, храмове, фасади. Наех и магаре – за да се изкатеря до Манастира, което отне около час по едни кози пътеки. Немислимо стана да се прибера по светло, та се наложи да яхна и камила по обратния път около час. В Петра преди Христа са живели набатиняните – отпреди Христа до ХІV век, когато най-древното арабско племе се претопило в следващите цивилизации. Скалите са от разноцветен и ронлив пясъчник, който лесно се дълбае. Чудни арки обрамчват дупките в стените и архитектурните забележителности – църкви, гробници, обелиски. Триъгълните ниши над входовете на пещерните жилища са знак за елинското влияние. На други места ги опасват издълбани правоъгълни стълби. Те пък са от асирийската цивилизация – когато вярвали, че мъртвите се качват по стълби в небето.
Вторият ден – Обетованата земя
Точно тук, от върха на планината Небо след 40-годишни скитания на еврейския народ водачът Мойсей видял Обетованата земя. Мястото, където забил жезъла си, е увековечено от грамадна метална скулптура, дарена от папа Йоан Павел ІІ при посещението му през 2000 г. Пред вас е Моабитският камък, гробът на Мойсей и една прекрасна гледка към Израел и Ханаан. Впрочем на много места в Йордания ви обзема чувството, че се разхождате из Стария завет.
Третият ден – Джераш
Джераш е град, побратимен със Сливен. Кметът му Уалид Алейтун също е бил известен в областта футболист, преди да бъде избран през 1999 г. за кмет. Разказва как Лечков идвал в Джераш и как после му върнал визитата.
Един световно известен музикален фестивал се случва веднъж в годината се случва в Джераш. В каменния амфитеатър, който се намира в археологическия резерват. Сред руините на гигантска крепост, която пази следи най-напред от набатиняните, после от римляните, след това от византийците, после от десет века султанати, и точно в Джераш древният път Кардо Максимус (север-юг)и се пресичал с Докио Манус (изток-запад). Единият води от Египет за Саудитска Арабия, а другият – от Петра за Вавилон. Каменните плочи в областта са издълбани от колелата на керваните, които отсядали в крепостта.
Непоправим кеф е да се усещаш точно по средата на кръстопът, по който са минали всички човешки цивилизации! На път за амфитеатъра минавате през Овалния площад – с 40 колони, в елински стил, отляво остават руините на Зевсовия храм. Напред е византийският храм, построен от двама местни лекари в прослава на безсребърниците Козма и Дамян със запазени удивителни мозайки, след него – църквите Йоан Кръстител и Св. Георги, после светилището на Артемида, нимфеумът и руините от каменна катедрала. Върху една от плочите е издълбан кръст с алфа и омега. Веднага се сетих за онзи стих “Аз съм алфата и омегата” и се почувствах щастлива.
Амфитеатърът е огромен, на сцената му по цял ден без почивка се редуват да свирят запасни военни музиканти и звукът е прекрасен. Впечатляващо е как върху синагогата са строили римски колони, на тяхно място после се е вдигнала византийската църква и точно отгоре са счели за необходимо да изградят православен храм, който бил разрушен по реда си, за да се превърне в джамия. И все пак камъкът като знак побеждава времето.
Четвъртият ден – Мъртво море
В Мъртво море влизате спокойно – няма миди, нито вълни, нито каквато и да било риба или дишаща твар, която да надвие свръхконцентрацията на сол.
Бреговете му са толкова неодушевени и без никакъв живот, че си спомних за Солената пустиня в щата Невада. Точно на другия край на земята, след като пресъхнало също толкова Соленото езеро (по пътя от Солт Лейк Сити към Уест Уендовър), са останали километри бели пустини от сол, без никакво цвете или мърдащо същество.
На педя под повърхността на Мъртво море обаче има масивен слой тиня – прочутата лечебна черна кал. Намазах се и аз от главата до петите като останалите туристи в лунния пейзаж наоколо. Предупреждават да се пазят очите – толкова солена е и тинята, и и капките от морето, че очите сякаш изгарят. Не можеш да изтърпиш черния скафандър повече от петнадесетина минути – кожата се спича и засъхва. Но като се измиеш след това, става кадифено мека и нежна. В хотела Мьовенпик има служители, които услужливо те намазват отвякъде с лечебна цел, а когато им дадеш знак, те обливат с маркуч и силна струя сладка вода.
Петият ден – Пустинята Вади Рум
Потеглихме в 8 сутринта от палатковия лагер и моя милост – като всеки кашкавален продукт на цивилизацията – си мислеше, че просто ми предстои разходка до някое възвишение сред пустинята. Заблудата ме накара да прогледна и за ограничения начин, по който се разтоварва и развлича човечеството. Тоя ден видях не една, а десетина забележителности, за които очите ми преди това са били слепи, и изминах над 25 километра по пясъци и скали! Цял подвиг, като се имат предвид кираджийските окови на жената между къщата, работата и децата, а те обикновено са заключени в много тесен периметър, без излишни движения и отмора за душата. 
В 5,30 следобед, когато още вървяхме през пясъците по пълния кръг към обетованите палатки и 
спалните чували, съзнавах как организмът ми превключва от обичайните си обороти към друг ритъм. И той ми говореше за всички цивилизации, сблъскали се с пустинята.
Вади Рум, изпитах го с всичките си сетива, е необикновен енергиен център.
Ако преспите една нощ на открито във Вади Рум, имате шанс да доживеете до сто години, пише в руския справочник. А какво ме чака, ако замръкна за три нощи под звездите? Ами бедуините, затова ли са безсмъртни? Беше си чиста реклама, но както крушката – опашка, така и рекламата си има доза истина. Във Вади Рум изпитвах точно такова усещане – за вечност, за вписване на тялото в хармонията на природата. Завиждах само на смелчаците, които си изнесоха спалните чували на скалите и край бедуинския огън и заспаха под звездите. Благоразумно се прибрах в палатката Но се събудих навреме, за да ида да посрещна изгрева.
Шестият ден – Червено море
Акаба е класически морски курорт, от който виждаш четири държави. От другата страна на залива на Червено море е израелският град Ейлат. Знаех, че там живее и Майкъл Чорни. По-надолу окото стига до парче от Египет, на юг е границата и със Саудитска Арабия. Акаба е била курорт още в Х век преди новата ера. В Библията пише, че точно тук цар Соломон си е строил корабите. Последователно и византийците, и арабите, и кръстоносците, и рицарите, и мамелюците, и турците през Османската империя. И прочутият англичанин сър Лоурънс Арабски се е сражавал през 1916-1917 г. по време на Великата арабска революция с турските гарнизони за Акаба, както е видно и от прекрасния филм с Питър О`Тул. От 2001 г. Акаба е свободна икономическа зона и е прекрасно място и за пазаруване. Завиждах на гмуркачите, които срещу дребни суми навличаха акваланги и се потопяваха при кораловите рифове и бъкащите като в супа екзотични риби.
Толкова ми харесваше всичко наоколо, че в главата ми се събуди целият том от “Персийските мотиви”, най-нежната любовна лирика на Сергей Есенин, вдъхновена точно от тази земя. Никога преди не бях имала случай да си спомня назубрените в гимназията любовни стихотворения, но те сякаш оживяха дума по дума.
Седмият ден – Аман и ориенталските пазари
Зарових се в едно привлекателно бяло магазинче за подправки. Отбих се да попитам от чисто любопитство за какво служат големите порцеланови буркани с електрически шнур – розови и зелени, каквито освен в Ориента, никъде не можеш да срещнеш. Забелязах, че дрехата на продавача беше необичайно чиста и бяла. Цареше ред като в аптека с десетки видове ядки в огромни стъкленици. Във въздуха се смесваха далеч по-приятни ухания. Човекът не се оплакваше от липса на клиенти, но беше любезен да обяснява от А до Я за каквото и да го попитам. Продаваше чубрици, ядки и изсушени лимончета, но разполагаше и с крем със стрит рог от носорог, който се знае, че втвърдявал мъжката потентност. Пълна колекция от аромати за къщата, десетина вида къна и лечебни сапуни с кал и сакъз-дъвка на килограм пълнеха следващите шкафове. Аз си нямах работа и подкарах най-напред от лилавата подправка сумак – стрит прах от лилав плод. Веднъж в Истанбул, когато бях прегладняла, наръсиха с нея агнешката скара и лоеният дъх изчезна. Става и върху филийка. Бях си изчерпала запасите, та набавих 
отново сериозно количество. 
Взех и страхотен джоджен, смесен със сусам. Напазарувах и бедуински чай с канела и кардамон. Абе, напълних една дисага с подправки и се пошегувах, че няма нещо, което да съм пропуснала.
Има, поглади брадата си продавачът. Най-скъпото, което мога да ви предложа, е мускус. И извади благоговейно изпод няколко опаковки оранжеви парченца като кора от портокал с големината на пощенски марки. Замириса страхотно точно на оня мъжки парфюм, от който ти се подкосяват коленете и си готова да изпълниш всичките му желания. Мускусът, каза йорданският търговец, се добива от стомаха на благородния елен, но не у всяко животно го има. Най-малката плочка, която се престраших да си купя, струваше безбожните пет динара, т.е. за 2 квадратни сантиметра прежалих десетина долара. Но си струваше! Мускусът е вечен парфюм, ще ви служи до края на живота ви и не страдайте, че ще ви надживее!
____________________________________________________________________________
Познавачът
Когато Бил Алън, главният редактор на “Нешънъл джиографик” се оттегля след 35-годишна служба, пише в мартенския брой на списанието кратичка прощална бележка към читателите. Благодари им, че са били заедно и припомня само три спиращи дъха емоции. Раждането на един вулкан, откриването на Титаник на дъното на океана и една екскурзия с бедуини през каменния град Петра.
Ей, разбирал си е човекът от работата! След като видях столицата на изчезналото набатейско царство, изваяна сред скалите, дори и Осмото чудо на света ми се струва бледо и банално като определение.
____________________________________________________________________________
Удоволствията
Хамамът, всеки знае, е парна баня. Или турска, както й викат, защото не е гореща, нито толкова суха, колкото финландската сауна. В Ориента се измивате, подплисквайки с тасчето от курната, над която шурти чучур, и минавате в следващото измерение – с толкова гъсти облаци от пара, че няма видимост. Набъбвате като сварен пелмен и няма нужда да се шляпате с метличка, както правят руснаците. После телякът ви поема и буквално ви съдира няколко кожи. Мъртвите клетки се белят като юфка, а сапунът е от кадифе. Следва масаж, но със сапун, а не с благовонни масла. После ви увиват в хавлии и полягвате върху едни миндери. Сервират сладък чай от каркаде и плодове, докато “отземнете” и ви се прииска да правите чудеса.
