Следвоенно реалити, братска дружба с Москва и коняк в Тираспол, столицата на непризнатото Приднестровие
Милена ДИМИТРОВА
Специално за в. „Сега”
Светът нехае, и не иска да знае за братоубийствената вражда, раздираща един народ в Европа.
Паднало му се е да живее на границата между две бивши империи. Молдованците учредяват държавата си през ХІV век, напук на разцвета на Отоманската империя, а значителна част от населението до днес не се примирява с разпада на Съветския съюз. Столицата Тираспол на непризнатата от света Приднестровска молдовска република (ПМР), която е нещо като държава в държавата Молдова, живее под девиза „Нашата сила е в единението с Москва”. Лозунгът е върху фасадата на Двореца на детско-юношеското творчество на централния площад, отляво е паметникът на Суворов, а отсреща – танк. Да, танк, паркирал на брега на р. Днестър, за да напомня за кръвопролитията през 1992 г., довели до капсулирането на Приднестровската република вътре в Молдова, в ивицата на изток от Днестър.
Както изрисуваните дървени коруби на руските кукли-матрьошки побират една в друга още няколко по-дребни посестрими, така и в утробата на матрьошката Молдова вика, съска и се бори за правата си още по-мъничката и невидима за света матрьошка Приднестровска. Тя си има химн („Славим тебя, Приднестровие…”), трибагреник и герб с житен клас, сърп и чук. Има даже и собствена валута – приднестровски рубли, курсът им е малко по-различен от молдовските леи, но паричните единици напомнят за вица, че едно евро се разменяло за кило сушени банкноти.
Колко бързо човек забравя през какво е минал!
С ушите си чух как в градовете Тираспол, Рибница и Бендера компактно мразят Горбачов заради предателството да закрие СССР, проклинат Юшченко за проевропейската му ориентация, и с непристорена любов славят и наричат Большой Медведь руския президент.
Нито Брюксел, нито Париж и нито Вашингтон вдъхват доверие в Приднестровието.
Освен Москва, останалите Велики сили и глобализиращият се свят там са чужди планети . Въпреки интернет и сателитните комуникации, само Москва като маяк свети за приднестровците с пътеводна петолъчка.
„Парче от съветски шрапнел сме ние тук, жив отломък на СССР”, сравнява Тамара, една от новите ми приятелки в Тираспол (имената на събеседниците са променени, за да им спестим евентуални неприятности с милицията). По улиците в Тираспол москвичите и волгите вече отстъпват на фолксваген, тойота и впечатляващо количество крайслери и шевролети, от които слизат булки и младоженци, за да поднасят цветя пред паметниците на Ленин и Суворов, както и пред танка в центъра. Повечето от книгите, които ми подаряват приднестровските творци, са издадени в Москва между 2006 и 2009 г., и то от издателство „Советский писатель”.
Руснаци са и миротворците, чиито казарми охраняват непримиримо скараните помежду си молдованци от двата бряга на река Днестър. Тази хем вътрешна, хем претендираща за междудържавна граница се пази с кльон, танкове, бодлива тел, кучета, милиция, и даже с глоби, ако си просрочил с час-два времето, в което е разрешен престой.
Де юре приднестровците са молдовци по гражданство и по паспорти, но не обичат молдовците, в съзнанието им е вградена друга родина. Драмата е в това, че светът не я признава, пренебрегвайки земя над 6 хиляди кв км и половин милионно население.
На инат и от гордост в Тираспол се правят, че не забелязват изолацията. Имат си собствена промишленост, предимно лека, даже ТЕЦ, но казват, че се отоплявала с евтина руска газ. Имат университет, футболен отбор „Шериф”, а вино, водка и коняк с много добро качество се произвеждат в завода „Квинт” с над сто-годишна история. Той снабдявал и Червената армия и досега казват, че снабдявал Кремъл със спиртни напитки. Коняци, отлежали 6 години, струват колкото малка бира на летището в Букурещ .
В Кишинев, където чух да се подиграват, че абревиатурата ПМР следвало да се чете Приднестровска Московска република, защото нямала нищо общо с Молдова, имаше парламентарни избори на 28 ноември. Те обаче не важат за Тираспол! В Приднестровието изборите са на 12 декември. Молдовският парламент избира непряко президент, и той съставя правителството, докато в Приднестровието президентът се избирa пряко и по този факт се съди за демокрацията. Всъщност, от 1992 г. единственият приднестровски президент е Игор Смирнов.
„За никого не искам да гласувам, ние, гражданите не знаем нищо за нашите управници”, отсича един от новите ми познайници в Тираспол. Узнавам, че хората изразили недоволство от непрозрачността във властта и общественият натиск я задължил да декларира какво притежава. „Така прочетохме, че нашият кандидат на изборите имал само Жигули, ама как да вярваме, като той и екипът му пристигнаха с Лексуси на среща с електората”, разказва човекът как се пропукало доверието му в елита.
Откога Приднестровието се барикадира, а двете „матрьошки” си влошават отношенията? Конфликтът избухва в началото на 90-те години.
„Родният ми брат дойде с автомат да ме разстреля през 1992 г., защото бях написала статията „Пентру Молдова уника” – За единна Молдова”, разказва журналистката Катерина. Войната започнала в град Дубосари. Как се спасила жената?
Изпречила се пред дулото на калашника и предложила: „Разстреляй ме, но нека да изпием по чаша – за последно, на изпроводяк, и защото сме от една кръв”. Пили на екс, и не по чаша, а по бутилка, докато войнът загубил желание, а и не бил в състояние да стреля, изпуснал си автомата…
Около хиляда души загинали в братоубийствената война.
„Беше жестоко кръвопролитие. Денем пиехме заедно с приднестровците, а нощем едни други си хвърляхме гранати и бомби”, разказва 50-годишният Саша от Кишинев. Той е воювал от страната на Кишинев, въпреки че има сума ти роднини от другата страна на кльона .
„Земята трепереше, а аз кърмех току-що родения ми син. Нощем слизахме да спим в мазето, а на сутринта брояхме сринатите къщи на съседите, можеше да е нашата. Не напускахме домовете си, защото навсякъде бродеха мародери. Оттогава не се боя от нищо, войната изтри у мен чувството страх”, спомня си Наташа от Дубосари.
Военните действия се водели от март до юли 1992 г. , преди Молдова полугласно да се раздели. Тираспол има и исторически опит: бил столица на автономната молдовска република от 1929 до 1940 г., но заради всичките исторически и политически обстоятелства прилича на творба на Оруел или на филм за ГДР и ГФР преди обединението на Германия.
Емиграцията също обезкървява републиката. Официална кампания „Мамо, не заминавай” се бори по всички медии да се излекуват и да се прегърнат „социални сираци”. Това де факто са децата, изоставени (сигурно не от добро) от гурбетчиите, поверени баби, стринки, а понякога сам-сами. Медиите алармират за самотни брат и сестра, на 6 и на 10 години. Децата не ходели на училище, съседките ги хранели. На 11-годишно момче се наложило да ампутират единия бъбрек, бил непоправимо увреден. Родителите връчили сина на баба и дядо, те пиели порядъчно и от бебе закърмили младенеца с водка.
