Сбогом и се обичайте, пише в завещанието си гениалният композитор, оглушаващ, страдащ и самотен
Милена ДИМИТРОВА,
Виена
Млади мъже, облечени като Луи ХІV – с перуки, фракове, цветни чорапи и обувки с катарами ви пресрещат в центъра на Виена и не ви оставят на мира, докато не си купите билет за концерт с творби на Моцарт. И оркестрантите са облечени както преди два века, а срещу още трисейтина евро ще ви сервират и туристическа вечеря в същия класически стил.
Макар Моцарт да е роден в Залцбург, Виена е окупирала лика и музиката му. Шоколадовите бонбони и ликьорът с лика на виртуоза ви бомбардират отвсякъде и няма как да не ги опитате, както няма как и да не свързвате Виена с музика. И заради валсовете на Йохан Щраус, и особено заради Моцарт. Работи даже и аптеката „Златната ябълка”, откъдето Салиери бил купил отровата за младия композитор.
Виена обаче пази наследство и от другия гений на класическата музика – Лудвиг ван Бетховен. Три периода на неговото творчество се случват във Виена.
Най-напред бащата изпраща даровития си син „да учи при Моцарт” във Виена. Историците твърдят, че Бетховен и Моцарт се срещнали, но авторът на „Вълшебната флейта” нямал време за уроци. Бетховен по-често е общувал с Йозеф Хайдн, и даже със Салиери именно във Виена.
Тук Бетовен пише „Ероика”.
Преди да навърши 30 години, го напада прогресираща глухота и невъобразим шум в ушите. Болестта се сблъсква с таланта му. Осъзнавайки това, Бетовен сам се обрича на отшелничество. Лекарите му предписват минерални бани и почивка и той наема квартира в курорта Хайлигенщадт, днес последна спирка на виенското метро. Няколко лета след 1800-ата година композиторът идва да се лекува. Подобрение не настъпва, отчаянието му расте.
„О, вие, хора, които мислите или казвате, че съм злобен, твърдоглав или мизантроп, колко сте несправедливи към мене. Вие не знаете скритата причина, която ме принуждава да изглеждам такъв във вашите очи. Още от дете сърцето и душата ми са изпълнени с нежното чувство на доброта и винаги съм бил склонен да постигам велики неща. Но помислете само: вече шест години страдам от неизлечимо заболяване, като състоянието ми се влошава поради невежи лекари, мамен от година на година…”
Няколко къщи в квартал Гринциг днес се веят двуцветните национални знамена на Австрия като знак, че домовете са превърнати в музеи, пазещи стъпките на Бетовен. Музейна сбирка има даже в ресторанта, в който се е хранил. В дома, където е отсядал Бетховен, времето е спряло – ябълкова градина, пейка на двора, малки белосани стаички със скърцащ дървен под. Като експонат е изложена даже бравата с огромна ключалка и резе, която музикантът отварял и затварял.
Кичур от сивеещата коса на гения, вързан в панделка, се вижда в овален медальон. В контраст с пасторалната атмосфера обаче е завещанието до двамата му братя Карл и Йохан, което той пише тук дни наред през 1802 г. Не го изпраща, намират го чак след като си отива от този свят. Със също толкова силно внушение, каквото носи и музиката му, 32-годишният Лудвиг споделя, , че само смъртта би го избавила и би била радостна утеха пред мъките му да отгатва по движенията на устата какво се говори, да вижда как певците отварят уста, а да не чува нищо.
„Моето нещастие е двойно по-мъчително за мен, защото съм обречен на неразбиране. За мен не съществува спокойствие в обществото, изискани разговори, взаимна размяна на идеи. Трябва да живея сам, като изгнаник и мога да общувам с хора само в крайно необходими случаи. А когато съм сред тях, ме обхваща хладен ужас и се страхувам, че ще бъда изложен на опасност състоянието ми да бъде разкрито… Какво е моето унижение, когато някой стоящ до мен чува флейта в далечината, а аз не чувам нищо, или някой слуша песента на овчаря, а аз отново не долавям нищо. Подобни случаи ме водят до отчаяние. Още малко и щях да сложа край на живота си – единствено моето изкуство ме възпря”.
В къщата на малката уличка „Пробус” се съхранява и восъчната посмъртна маска на Бетховен. Уморено лице на страдалец със склопени очи и изпъкнали орбити – маската говори за огромната метаморфоза от образа на млад мъж с буйно разрошена коса, обсебен сякаш от неземната хармония на музиката.
Туристите слушат Хайлигенщадското му завещание в артистичен прочит на немски, английски, френски, испански, руски, японски. Раздиран от самота и страдание, Лудвиг ван Бетховен се е прощавал с човечеството.
„Въпреки че рождение имам пламенен, буен темперамент, склонен дори към светски забавления, аз бях принуден да се изолирам и да живея самотен живота си. Ако на моменти се опитвах да забравя това, о, колко сурово бях възвръщан към печалната действителност! Все пак ми беше невъзможно да кажа на хората: „Говерете високо, викайте, защото аз съм глух”. Ох, как бих могъл да призная, че съм поразен в онова сетиво, което би трябвало при мен да бъде по-съвършено, отколкото при другите, сетиво, което някога притежавах в най-високо съвършенство, и то каквото малцина от моята професия притежават или някога са притежавали”.
Бетховен бил убийствено самотен в края на живота си, край него няма никого, на когото да се довери. Споделял преживяванията си в писма до „Безсмъртната си любима” – с която обаче не живеят заедно. Разказвал й например за мъчително пътуване нощем с пощенска кола. Конете се изморили, затънали в „бездънна кал”, но кочияшът ги измъкнал.
„И все пак изпитах задоволство от всичко това, както винаги, когато преодолявам успешно трудностите”, обобщава геният. „Можеш ли да промениш факта, че ти не си изцяло моя и аз не съм изцяло твой? Мислите ми бягат към теб, моя Безсмъртна любима, понякога радостни, понякога тъжни, в очакване да разбера дали Съдбата ще ни чуе…”
Бетховен е живял в ярък контраст с обичайната представа за Виена – болен, самотен и лишен от човешко щастие. Въпреки това, както музиката, така писмата заразяват с философските му идеи: Какво съм аз и какво е Той – този, когото наричаме най-велик? В това е заложено божественото начало на човека, разсъждава Лудвиг ван Бетховен във Виена през 1802 г. Въпреки страданията, той композира и живее с музиката си, и с нея също казва „Сбогом и се обичайте!”.
