Рядко се изхвърлям, но Канада и особено западната й провинция Албърта ме впечатли до степен, до която комплиментите звучат банално. Да бях по-млада, чух се да казвам, бих емигрирала натам. Всъщност, чувствам се достатъчно млада и установих, че никакво преувеличение няма в рекламата, че канадските Скалисти планини са едно от най-прекрасните места на Земята. Разбрах защо 7600-те жители на Банф (за мен то е като Монте Карло или като Карлови Вари в Северна Америка) преспокойно посрещат по три милиона посетители годишно, защо английската кралица идва на почивка в Джаспър и защо според някои биографи тук било последното място, където Мерилин Монро била истински щастлива. Дребна подробност от пейзажа е, че Майкъл Дъглас, Катрин Зита-Джоунс с двете им деца, още Робин Уилямс, Алек Болдуин, Брук Шийлдс, Брат Пит и десетки още холивудски знаменитости именно тук карат ски. Хармонията между 5-звездния стандарт и девствената природа със зрелищни каньони и диви животни е постигната само за някакви си 130 години. Всичко започнало точно през 1883 г., когато трима жп работници си пробили път насам, за да прокарат първата трансконтинентална железница в Канада. После се появил тиролец с дървени ски и възкликнал „Красиво е като 50 швейцарии заедно”, и един американски вицепрезидент на жп компанията разпоредил: „Като не можем да изнесем пейзажа, ще внесем туристи”. Само в Банф спрингс хотел преспокойно отсядат по 22 хиляди туриста, а Шато Лейк Луиз побира даже повече гости, също в хипер-луксозен интериор. Изобщо не е студено – страховитите температури от минус трийсет до минус петдесет понякога се усещат една като минус пет заради липсата на влага и здравия климат. За сметка на това ски-сезонът почва през ноември и свършва през май, а на всичкото отгоре останалите пет месеца от годината се водят като активно време за туризъм – рафтинг, планинско колоездене, катерене. За първи път в живота си усетих адреналина от вледеняващото изкачване с клинци и въжета по замръзнали водопади. Тайничко си преписах джиесема на Бил Гад, най-екстремният катерач, спускач и хвърчащ планерист, когото познавам. Кредото му е „Да продължа” – което най-често значи „Да не умра” от хиперавантюристичните предизвикателства.
Албърта е неповторим и неподражаем от гледна точка на бизнеса пример, в който през 1960 г. спират строежа на курорт с мащаб от 6500 легла, тъй като застрашава националния парк. В Албърта има 4 национални парка, даже някои от тях са под егидата на ЮНЕСКО като световно наследство, с непокътната фауна и флора. Когато прокарвали трансконтиненталната магистрала например, построили надлези и подлези достатъчно често, че да не навредят на навиците на горските обитатели, свикнали да кръстосват на воля. Не стига това, ами с дискретни видеокамери учените проследили, че 9 вида минават над шосето, а 16 пропълзяват или пробягват под него, затвържадайки славата, че научили дивите животни да пресичат безопасно магистралата.
Ето това не съм го виждала никъде другаде, освен в Канада, и ако не бях го видяла с очите си, нямаше да го вярвам. Природата е императив, алфата и омегата на канадската хубост и урбанистична култура. Възторгът пред величието на Майката Земя е пропит от поколения в съзнанието и в поведението на хората от Скалистите планини. Музеите им са препълнени от динозавърски кости, допреди стотина години тук са кръстосвали индианци от племената на сиуксите. Туризмът обаче толкова се е развил, че няма пречка да спите във вигвам или типи, ако ви е кеф да слушате по цяла нощ как вият койотите, а мечките гризли шетат денем като у дома си.
На всичкото отгоре подземните дълбини на Албърта крият съкровищни запаси от гориво: залежите от суров петрол се изчисляват на 5,5 милиарда барела, в пясъците под реката Атабаска се съдържат още 1,7 милиарда барела суров нефт, което е 5 пъти повече от запасите на Саудитска Арабия, и отделно има 97 милиарда кубика природен газ. Самочувствието на най-богатата канадска провинция е подплатено с инвестиции за стотици милиони долари в петролната индустрия от Франция, Холандия, Япония, Китай и САЩ за години напред. В района на Форт МакМъри е съсредоточен и най-големият енергиен проект в Северна Америка, в който са инвестирани 10,5 милиарда щатски долара.
Историята на Албърта почва с влака – когато в края на ХІХ век железницата си пробива път на Запад към Тихия океан и пресича нещо по-мащабно от Клондайк. Банф например е възникнал като жп гара, като спирката при горещите извори със сяра, където станало модно да се ходи на бани. Затова сега – в скромната ми композиция закачам като вагони няколко пътеписа от курортите в Скалистите планини.В северозападната канадска провинция всичко почва и свършва с планините. Скалистите са огромен масив, не просто декор, а основа на климата, историята, поминъка, богатството. Материализират усещането за безкрай, за свобода, за сила и единение на човека и Демиурга. По някакъв невидим начин даже и залежите от петрол са кодирани в националното съзнание и психологията на един народ, чиято максима гласи „Не те питам как се казвал баща ти, а какво можеш самият ти”.Над 50 държави съм обиколила досега, но в Канада вече копнея да се върна пак. Самолетът се приземи, върнах се у дома, и когато броените дни свършиха, разбрах, че съм поживяла в нещо повече от приказка, че съм била в нещо истинско и по-различно от тленния ни преходен живот, който водим в останалата част на планетата. Обикнах Албърта и по една скромна лична причина: Бях си помечтала да заснема с камера спускане със ски. Без да съм професионалист, монтирах записващо устройство върху каската и благодарение на съвременните технологии постигнах мечтата си сякаш на игра. (Главоломната скорост от 60-70 км/ч вече минава за средна, дано поне децата да карат по-предпазливо!). Именно тук за илюстрация ще видите записите, направени от Сестрата на вятъра по пистите в Скалистите планини. Споменът за тях е като сол по устните, след като си карал сърф в океана. Да хвърчиш по олимпийски трасета и едновременно да снимаш за мен си остава синоним на истинската свобода.
